Известният френски йезуит и богослов Франсоа Фенелон, е казвал, че „всяка една възраст притежава своите дефекти: младежта е неспокойна и ненаситна за удоволствията, старостта е непоправима в своята алчност”. Именно алчността е тази върху която ще насочим нашето внимание. Порок, който често е осъждан не само от Библията, но и от многобройни Църковни Отци и учители. За нея Папа Павел VІ казва, че е най-явната форма на слабо морално развитие. При своите срещи с младите хора Бенедикт ХVІ много често ги призовава да не попадат в нейнтие клопки, защото тя корумпира човешкото сърце, заробва човеците и лишава бъдещите поколения от ресурсите, необходими за изграждането на едно по-солидарно и справедливо общество. Свети Йеролам посочва, че докато всички други пороци губят своите сили с напредването на възрастта, алчността е единствената която запазва своята младежка енергия.

В книгата на библейският мъдрец от ІІ век преди Христос, Исус син Сирахов, четем: „Някой се обогатява със своята предпазливост и пестовност, и това е дял от неговата награда, кога каже: "намерих покой и сега се наслаждавам от благата си". И той не знае, колко време ще измине, докле ги остави на другите и умре”. Отново същият мъдрец, в друга страница на своята книга описва горчивото съществувание на алчният човек по следния начин: „Усърдието за богатство изнурява тялото, и грижата по него отпъжда съня. Усърдна грижа не дава да се дреме, и тежка болест сън отнима”. Парадоксално, но онзи който може да си позволи всички удоволствия, е обречен на живот изпълнен с мизерия, живот чийто изход е само смъртта. На всички се е случвало да се запитат, гледайки всички натрупани през годините материални блага, къде ще попаднат след сто години, каква ще бъде тяхната съдба. Това напълно легитимно чувство се превръща в зловеща натрапчива мисъл.
 
Безсъние за богатство
В едно от своите писма Свети Бернард се пита: „Какво е алчността? Тя е живот в мизерия поради страх от мизерията”. Но тя също е живот в търсене да се премахне кошмарът от смъртта, която непрестанно дебне зад ъгъла. За алчният смъртта означава да се раздели от извора на своето съществувание. Той е принуден да се раздели от своя бог, от това което смята за вечна реалност, от неговият рай, който не е сияйните небеса, а блясъка на златото. Древноримският поет Секст Аврелий Проперций пише за алчният човек: „Не ще отнесеш нито едно от твоите богатства на бреговете на Ахерон: о неразумни, гол в пъкъла бързо ще си отидеш”. Към него по късно ще се присъедини и персийския поет и мистик Фарид ад-дин Аттар добавяйки: „С кървав пот човек натрупва богатства, но когато отива да ги вземе, смъртта ги отнема от ръцете му”. Алчността и богатството се кръстосват в ожесточен дуел, чийто резултат е единствено поражението на алчността.
 
Лихварството - рожба на алчността
„Лихварството е по-лошо и от чумата”. Така Езра Паунд определя един от най-често срещаните пороци в историята, рожба на алчността. „Господи, кой може да пребъдва в Твоето жилище? кой може да обитава на Твоята света планина?” се пита псалмиста, застанал пред портите на Ерусалимският храм. Онзи, „който не дава парите си с лихва и не приема дарове против невинния” е отговора на Господа. Още в древна Месопотамия лихвите са варирали от 17 до 50%, а в арамейският град-държава Гузан лихвата за паричен заем е била 50%, а върху зърното 100%. При тези ситуации длъжника често е бил продаван като роб. Ето защо пророк Амос, живял през VІІІ век преди Христос, протестира срещу онзи, който „прикупва неимотни със сребро, а сиромаси за чифт обуща”.

В книгата Изход Бог дава следният закон на израелския народ: „Ако заемеш пари на някой сиромах от народа Ми, не го притеснявай и не му налагай лихва”. През VІ век преди Христос, в периода след изгнаничеството на еврейския народ във Вавилон, еврейският наместник в Юдея, Неемия, в едноименната библейска книга разобличава с възмущение първенците и началниците на народа: „Сърцето ми се възмути и аз строго смъмрих първенците и началниците, като им казах: вие взимате лихва от братята си”. Библейската норма е забранявала взимането на лихва при заемите дадени на сънародници, но е позволявала тя да бъде взета от чужденците. От тук в историята се изгражда съществуващия стереотип на евреина лихвар. Един от най-известните образи, олицетворяващ лихварят, е този предоставен ни Уилям Шекспир в творбата „Венецианският търговец” в образа на евреина лихвар Шайлок. Чрез него Шекспир успява да предаде по превъзходен начин зловещото насилие на лихварството, което взима душата и тялото на своите жертви. В действителност, доста често, онзи който е въвлечен в кръговъртежа на дълговете и е смазан от нечовешката жестокост на лихваря, избира пътя на самоубийството. Също и в свещената книга на мюсюлманите, Корана, се казва, че „Бог ще погуби лихварството”. Не случайно в своята Божествена комедия Данте поставя лихварите в един от двата най-дълбоки кръга на ада.
 
Бедността на алчния
Ненаситността към парите повлича към все по-мрачните зони на позора, защото както посочва Исус, Мамона е взискателен и безпощаден бог и господар. Това алчно божество води към потъпкването на всяка любов и хуманност. Поради тази причина Новият Завет не веднъж предупреждава: „Помнете добре.. никой користолюбец, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога... Не се заблуждавайте….ни користолюбци, ни грабители няма да наследят царството Божие….Не бивайте сребролюбци и задоволявайте се с онова, що имате” (Еф. 5,5; 1Кор 6,10; Ев 13,5).

На алчният, пише римският писатели и философ Сенека, „липсва както това което има, така и това което няма”. Поради това, коментира италианския учен и писател Чезаре Рипа, „алчният изпитва по-голямо удоволствие да гледа парите… отколкото да ги използва за своите нужди”. Това поведение става обичайно и разбираемо, защото както посочва в своята творба „Изгубени илюзии” големият френски писател от ХІХ в. Оноре дьо Балзак, „алчността започва там, където свършва бедността”. Веднага щом се прекрачи прага на необходимото и се навлезе в територията на първоначалното натрупване на блага, във всеки един човек се задейства механизма на алчността.
 
По Джанфранко Равази, "Портите на греха", Светла Чалъкова